За утрешния ден Свети Трифон предлагам един пост от бесарабската българка Galina Manolova, родом от село Кайраклия, някога СССР, днес Молдова.

на фб страницата "Бесарабски българи". Това е светът на най-истинските наши братя по ген: "Любов и вино, вино и любов…
  До промените, за нас, българите в Бесарабия, 14 февруари се възприемаше само като денят на Трифон Зарезан. Още си спомням как мама всяка поредна година разказваше библейската част на историята за този празник. Като се замисля, всъщност тя е разправяла фолклорната интерпретация, защо Трифон е с отрязан нос. Беше много мила, като обясняваше, как е станало това. Подобно на татко, тя имаше талант на разказвач, но поради своята фина натура, предпочиташе да даде предимство на татко. Татко Моню винаги зарязваше по традиция един корен от лозето.
  В родното ми селище в ТКЗС-то (Колхоз имени Г. Димитрова), специално в лозарската бригада, правеха сценична постановка на празника.
  Тук да вметна, че ние не сме от тези, които събарят паметниците си или ги преобръщат съгласно политическата обстановка. В това отношение неслучайно имаме в названието Кайрак - камък. И, както наблюдавам хората, които се раждат при нас, те имат здрави темели на душите си. Още си спомням как преди 20 години въпросът на българските учени от България ми се стори странен: “Защо още си пазим паметниците от социализма?”. Всъщност още ми е удивително странна и по-точно инфантилна позицията на онези хора, които с изгарянето и разрушаването на паметниците на историята си, смятат, че по този начин прекрояват истината и миналото си.
  Та да се върнем на празника, когато нашите кайраклийци с местните музиканти отиваха извън селото и импровизирано зарязваха лозето! Празникът се отбелязваше без излишна финансова тежест, беше ненатрапчиво, весело черпене с домашно вино, традиционните сиренце, създърма (студена каварма), бахур.
  След 90-те години на миналия век, изведнъж от всички телевизии, вестници, магазини и пазари ние научихме, че според католическата клонка на християнството, 14 февруари е денят на Свети Валентин, покровител на влюбените. Един Господ знае, дали въпросният Валентин е благословил хетеросексуални двойки или друг вид. Но е факт, че в онова кризисно, променливо време на тотален разпад на всичко, както в духовен, така и в икономически аспект, върху главите ни се струпаха нови, един вид задължителни атрибути-подаръци, които съпътстват този празник. Първо (това е мое мнение), крещящият кърваво-ален цвят, който направо се простираше върху всичко. Тогава за пръв път видяхме плюшени сърца, които представляваха едва ли не основният елемент на празника. Любовта и влюбването изведнъж бяха приравнени със сърце и при това плюшено. Всички тези плюшени играчки и тем подобни блудкави измислици представляваха хитра световна кампания на маркетинга, захранващ търговската индустрия. Вместо традиционните пролетни кокичета и лалета, веднага се наложи символът на кърваво-алената роза. Холандската цветарска индустрия изглежда беше се наложила тотално. Букет от ГМО-ошните кърваво-алени рози се превърна в символ на влюбените. В този ден той бе в компанията на плюшени сърца и играчки, шампанско и луксозни бомбони.

Всичко това ни се струпа не само като реклама, а и като начин на живот и благоденствие, успех в живота. Досега съм в недоумение, колко трябва да имаш инфантилно съзнание и да очакваш подарък плюшено сърце, като знак на истинска любов? Но, както се казва: за всеки влак си има пътници. Радвам се, че не бях изпаднала в тази масова психоза. Възможно съм от малцината, които нямат и не са получили подарък плюшено сърце.
  Не ме разбирайте погрешно, че съм против празника на любовта, напротив смятам го за красива верижка към наниза от празничната ни система. Особено, ако бе на преден план изведена духовната страна на празника. Да, представете си, символите на този празник да е любовната поезия - художествената проява на нашите души, на влюбването. Да се прославя вълнението на душата в този най-интересен период от живота на човека и точно това да е водещото на този празник!
  Моите наблюдения показват, че тук, в Америка, след Коледата, веднага цялата търговска индустрия, всичките търговски вериги-маркети започват да се пренасочват към 14 февруари и цял януари ти просто навсякъде лицезрееш този кърваво-ален цвят и сърца. Добре, че не ми се налага да влизам всеки ден в магазина. Наистина щеше да ми е, както тук викат: “ту мач”. Признавам си, първата година тук, това ме шокира, а моят мъж на майтап всяка година ме заплашва, че ще ми купи и подари най-накрая плюшено сърце, знаейки моето отношение към цялата тази масова психоза (истерия). Разбира се, аз много се радвам, че в нашето семейство тук в Америка този празник го отбелязваме, като Трифон Зарезан - с червено вино и букет пролетни цветя. За нас българите, червеното вино е символ на любовта; веднага си спомням думите от староградския ни фолклор: “Червено вино снощи пих и капка не остана…”. Между другото, тази песен е доста разпространена и сред българите в Бесарабия.
  А прекрасната ни българска поезия изобилства и наистина олицетворява онази особена любов на българина към тази напитка. Идват ми наум песенните стихове на Евтим Евтимов: “младо вино си за мен, не споря…”. Особено приятно е да видиш, как в наши дни в Кайраклия (Молдова) на 14 февруари всеки уважаващ себе си български стопанин зарязва един корен от лозето. Дядо показва на внуче. За едни това ще е приемственност, а за хората в Кайраклия това е неделима част от техния прекрасен, истински живот.
  Снимковият материал, показващ наши дни, е предоставен от преподавателката по български език и литература Тамара Чебанова от с. Кайраклия (Молдова), на която безкрайно и благодаря. Особено ме зарадва да видя на една от снимките моя съсед. Снимките на ТКЗС "Г. Димитров" е от архива на Кайраклийския музей