Постинг
02.03.2022 23:54 -
Антибългарите против България на трети март
РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА
в историята на България (1877-1878 г.)
Предлагаме на вниманието Ви един независим, но същевременно не безпристрастен, а напротив – високопатриотичен преглед на събитията през паметната Руско-Турска война (1877-1878), през погледа на военния експерт от Военен клуб - Бургас Иван Буджев.
Тракийско дружество "Антим І", Бургас
Боят при Иваново-Чифлик
худ. П. Ковалевски
В съществуването на всеки народ има събития, които рязко променят развитието му и определят за векове напред неговата историческа съдба. Историята на България в нейното вековно развитие е отбелязана от няколко преломни момента: преминаването на река Дунав от Аспарух и установяването на българското племе завинаги на Балканския полуостров; християнизацията на България през втората половина на ІХ век, която определя завинаги принадлежността ни към европейската цивилизация и т.н. В този списък на съдбоносни събития Руско-Турската освободителна война (1877-1878 г.) заема особено място. Тази война донася загубената пет века по-рано политическа независимост на България и изиграва ролята на буржоазнодемократичната революция, донасяйки земя на селяните и необходимия буржоазно-правов ред за развитието на стопанството на страната ни.
Напоследък се появяват неверни съмнения, според които войната е била израз на империалистическата политика на царска Русия, възползвала се от южнославянските въстания, възмущението на турските зверства при потушаване на въстанията и предизвикания от тях европейски консенсус за действията на Петербург, да разшири границите си в южна посока и за да постигне бляна на Петър Първи за излаз на топли незамръзващи морета. Според тези мнения независимостта на България е била "страничен" резултат при преследването на главните цели от Русия в тази война.
Всичко това са безоснователни и непочиващи на истината твърдения. Независимостта на България и то в границите от Сан-Стефано, като резултат от войната, не е била поставяна под въпрос от руската политика в нито един момент от драматичните събития между 1875 и 1878 г. И още неугаснали въглените от пожарите в Тракия и Средногорието от 1876 г., и още незасъхнали сълзите на вдовиците и невръстните сирачета, от далечна Русия се дочува тътена на народното недоволство, което призовава своето правителство да обяви война на Високата порта.
На коронен съвет при императора, министърът на войната генерал Милютин заявява: "Ваше Величество, другите държави могат да изчакат, но ние нямаме право на пасивност, защото на нас, като на месия, гледат всички поробени християни!".
И тръгва народът руски на война. На 12 (24) април 1877 г. Русия обявява война на Турция. Официалният акт-манифест за обявяване на войната е подписан в Кишинев от император Александър ІІ.
През пролетта на 1877 г. действащата руска Дунавска армия се съсредоточава в Бесарабия и Румъния. Започва формирането на българското опълчение в Кишинев – армията на бъдещата независима България. Формалната заповед за създаването на опълчението е подписана на 17 (29) април 1877 г.
Руските военни и политически кръгове смятали първоначално, че опълчението ще бъде развито като редовна българска армия след войната, а по време на кампанията, поради предполагаме слаба боеспособност, ще изпълнява само охранителни задачи.
Ядрото на бъдещото опълчение, т. нар. "Пеши конвой на главнокомандващия" се формира главно от оцелелите български доброволци от Сръбско-Турската война, оцелелите по чудо от турския атаган, глада и черкезките куршуми 28 ботеви четници и оцелелите от другите чети в България, които са емигрирали в Сърбия и Влашко. Почти всички българи на руска военна служба подават оставки и постъпват в българското опълчение. Сред многобройните имена в българското опълчение се открояват образите на брата на Васил Левски – Петър Кунчев, ранен в крака при боя на Шипка и лекуван след това в украинския град Харков; Димитър Багрянов, чийто внук по-късно е бъдещият премиер министър на България Иван Багрянов; името на Кирил Ботев, брат на поета и революционер Христо Ботев, който по-късно след Освобождението остава да служи в армията, достига до чин генерал-лейтенант и участва във войните за национално обединение на България.
Жителите на Плоещ се учудват на многобройните доброволци, дошли от Сърбия и Влашко, за да се запишат в опълчението. По разбираеми причини мнозинството от тях са емигранти – бегълци след потушаването на българските въстания, хъшове, отдавна изселили се в Румъния и Южна Бесарабия – българи.
Решението за създаване на българска войска (опълчение) е утвърдено от императора на 13 (25) ноември 1876 г., а по-късно, през април 1877 г., е подписана формалната заповед за създаване на опълчението.
Руските власти са принудени да върнат много от доброволците, поради невъзможност да устроят на първо време всички. В Румъния са формирани 6 дружини, а след влизането на руските войски в България, още 6 дружини. Числеността на опълчението достига 12400 бойци и офицери.
В опълчението влизат десетки сърби (за съжаление те дезертират още в Румъния преди преминаването на Дунава), няколко гърци и други чужденци, както и един българин-мюсюлманин. Офицерските и подофицерските кадри са комплектовани от българи на кадрова руска военна служба, изтеглени от своите части, и от руснаци. Опълченците са били въоръжени с морално и физически остарели пушки от френската система "Шасло", трофеи на немците от френско-пруската война (1871 г.) и закупени от славянските комитети от една немска фирма. Смятало се, че тези пушки са достатъчни за полицейските функции, с които ще бъде натоварено опълчението.
Ограничаването на задачите на българското опълчение идвало от схващането, че то няма да бъде достатъчно боеспособно, за да води сражения с редовна турска армия. Това схващане идвало от факта, че сравнително бързо са били потушавани българските въстания и скоротечното разбиване на българските чети, а основния и многоброен контингент бил именно от доброволци от тези въстания – хъшове и четници. От друга страна опълчението в Русия и Румъния било от страна на дисциплината под изискванията на една кадрова армия – временни самоотлъчки, възражения на офицерите от страна на доброволците за отделни заповеди, отказа да участват в строева подготовка, която опълченците смятали за излишна.
Руските офицери и подофицери, свикнали на желязната дисциплина в императорската армия, с времето приели, че това е нормално за една войска, която е набрана само за няколко седмици от народ, който вече пет века не е служил в редовна армия. След кратко време обаче, в учебните бойни стрелби опълченците масово започнали да дават по-добри резултати от редовния руски войник. Това е било нормално и възможно, тъй като повечето от тях са усвоявали дълги години наред стрелбата не по неподвижни мишени, а по живи турци от балканските чукари и то с далеч по-несъвършени пушки дори от остарелите "Шасло". Опълченците участвали с рядко усърдие в тактическите занятия, а от устрема им в атаките "на нож" по време на тези занятия настръхвали косите дори на препатилите в азиатските кампании руски офицери и подофицери.
Жителите на древния руски град Самара даряват опълчението със знаме. На тържествена церемония по неговото освещаване престарелият български войвода Цако Петков, наричан Балканския орел, забивайки последното златно гвоздейче в дръжката на знамето заявил пророчески: "Да даде Бог това свято знаме да премине с победа през поробените български земи и всичко поганско да бяга пред него, а нашите майки и сестри да избършат със свилените му дипли своите скръбни сълзи".
Опълченците продължават да се обучават усърдно само с една мисъл – по-скоро да се включат във войната, да преминат Дунава и да се сражават редом с руските воини за освобождението на майка България.
В процеса на обучението много руски офицери, които подават рапорти за откомандироването им от опълчението в руските си части, впоследствие стават горди, че служат в българската войска и я обучават. Те дават своя достоен принос за превръщането на опълчението в стройна бойна сила, показала чудеса от храброст и героизъм във войната. Тяхната издръжливост по време на тежкия поход през Румъния, извадил от строя хиляди руски войници, смайва окончателно руското командване и то решава да включи опълчението в първа бойна линия.
Освен това, с включването на опълчението на предни позиции, Русия решила да покаже на света, че българите не чакат наготово, а самоотвержено се борят за своята свобода. И по време на войната, запленени от героизма и саможертвата на опълченците в името на свободата на България, нито вестниците, нито офицерите, нито обикновените руски войници пестят думите на възхвала и възхита за българската армия.
След обявяването на войната и след завършването на стратегическата дислокация, командването на действащата армия е изправено пред първата сложна и изключително трудна задача за изпълнение – битката за овладяване на река Дунав. Трудността от изпълнението на тази задача идвала от факта, че русите не разполагали с боен флот не само на Дунав, но и на Черно море, а турците имали само на Дунав 46 бойни кораба, чиито артилерийско въоръжение наброявало 77 дула. Някои от турските бойни кораби като монитори и корвети били бронирани. Освен това дълбочината на водите в Долни Дунав позволявала на турските бойни кораби да навлязат в реката по течението чак до Железни врата. Това означавало, че османските флотски сили практически контролират реката по цялата фронтова линия.
Планът на руското командване предвиждал борбата за овладяване на Дунав да се води с три средства: първо – поставяне на минни заграждения, като с тях се целяло да се изолира трайно река Дунав от Черно море; второ – разполагане на брегови батареи, чиито оръдия са способни, благодарение на своите калибри, да разбият и поразят дори бронираните турски кораби и трето – чрез действията на отряд малки минни катери, прехвърлени по суша от балтийския флот.
Първите девет брегови батареи от полеви оръдия русите разполагат още на 14 (26) април 1877 г. край Рени, Барбош и Браила. Те (батареите) защитават минните команди, поставящи минни заграждения при първите два пункта. Учудващо се явява по това време бездействието на турския флот. На 26 април (8 май) русите преграждат с мини главното русло на Дунав край Браила.
Три дни по-късно, на 29 април (11 май), при минирането на Майчинския ръкав, най-сетне турската ескадра от 4 кораба се опитва да попречи на работата на руските минни команди, но бреговите батареи откриват незабавно огън с полевите си оръдия и още първите два изстреляни снаряда от руските оръдия попадат в кают-камерата (барутния погреб) на бронирания корвет "Лютфи Джелил", който хвръква във въздуха. От 219 човека екипаж при страшния взрив оцелява само един матрос, който е изхвърлен чак на брега.
Русите продължават и през май поставянето на минни заграждения, като главната им цел е да изолират Майчиния ръкав и да блокират намиращите се там османски бойни кораби, като минният отряд на русите е охраняван от четири парни карцера – "Ксения", "Царевна", "Джигит" и "Царевич".
След редица бойни действия срещу турските бойни кораби и смели минни атаки руските катери спечелват битката срещу турските миноносци на Дунав. Дунав е надеждно преграден от двойни и тройни минни заграждения. Бреговите батареи прострелват със своите оръдия дори турските кораби на котва в пристанищата на Никопол и Русе, които не вземат участие повече в бойните действия.
Най-големият успех на руските войски обаче е нежеланието на флота на султана да предприеме дори една атака срещу единствената комуникация в Румъния на руската армия – двата моста при Свищов. Това помага на руските сили и ускорява победоносния ход на войната.
След преминаването на река Дунав и навлизането в България, руските войски и българското опълчение проявяват чудеса от героизъм в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. Те сътворяват чудеса от храброст в боя на "Чадър могила" при Стара Загора срещу 40-хилядната армия на Сюлейман паша. Техният героизъм кара командира на преходния отряд генерал Йосиф Гурко след боя да възкликне за българското опълчение: "Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и воините на тази армия с чувство на гордост ще кажат, че са наследници на героичните защитници на Стара Загора".
Прикривайки с гърдите си оттеглянето на местното население от горящия град към старопланинските проходи, опълченците и руските войски от 7-хилядния отряд на генерал Столетов заемат позиция на Шипченския проход и връх "Св. Никола", където се разгарят най-жестоките боеве по време на войната на 21, 22 и 23 август 1877 г.
Началникът на българското опълчение генерал Столетов дава ласкава оценка за морално-боевите качества на опълченците и представя мнозина от тях за награда пред руското командване.
След неистови юруши на Сюлеймановите орди, които се разбиват в гранитната стена на руско-българската отбрана, Шипка е спасена и оттам и изхода на войната е определен. Плевен пада след жестока обсада и три неуспешни руски атаки.
През суровата зима на 1877-1878 г. телеграфът постоянно донася в главната руска квартира, въпреки нечуваните зимни върхушки, въпреки непрестанните опити на турците да превземат прохода: "На Шипка всичко е спокойно".
През януари 1878 г. като снежна лавина руските богатири и българските опълченци, водени от генерал Радецки и генерал Скобелев, се спускат от върха и разгромяват турската армия на Вейсел паша при укрепения лагер Шипка-Шейново. Оттам до Сан-Стефано войната е протоколна, защото турската армия не успява да спре шеметния рейд на Казашката кавалерия.
Сред наградените опълченци в тези събития с високи руски бойни отличия има и мнозина ботеви четници.
След мълниеносната война и многото жертви, дадени от руска страна и българското опълчение, на 3 март 1878 г. в Сан Стефано се подписва Санстефанския мирен договор и войната приключва.
След Освобождението, когато се сбъдва мечтата на стария войвода Цако Петков, повечето от опълченците си отиват скоропостижно от белия свят, вследствие на жестоките рани, които са получили по време на войната, болестите и глада. Вместо да бъдат тачени като герои, те бързо биват забравени от властващата върхушка след Освобождението, забравила идеалите на възрожденските революционери за свята и чиста република, и ги оставила да умират като скотове в копторите от студ и глад.
Ужасен от отношението на властимащите към героите, народният поет Иван Вазов написва "Епопея на забравените", най-изобличителният и остър протест срещу властващата върхушка.
Русия!
О, скоро нам ще се протегне
могъща, силна, братска длан
и кръв поганска пак ще текне,
и пак ще гръмне стар Балкан!
Че царят волята си ясно
яви в свещената Москва
и през уста му едногласно
Русия цяла хортувa:
"Решил съм, каже, да избавя
от робство братята ни днес.
Това дългът ми повелява,
това го иска руска чест.
Ще гледам с мирен начин ази
да стигна таз свещена цел,
но не сполуча ли - тогази
ще вдигна руския орел.
В такъва случай се надея,
че всяк от вас ще бъде пръв
за таз великата идея
да жертвува имот и кръв!"
И от далечната Камчатка,
дори до финските моря
една светкавица засвятка,
един разчу се вик: "Урра!"
22 ноември 1876 Иван Вазов
Но народът помни и никога не забравя подвига на своите герои!
Иван Буджев
в историята на България (1877-1878 г.)
Предлагаме на вниманието Ви един независим, но същевременно не безпристрастен, а напротив – високопатриотичен преглед на събитията през паметната Руско-Турска война (1877-1878), през погледа на военния експерт от Военен клуб - Бургас Иван Буджев.
Тракийско дружество "Антим І", Бургас
Боят при Иваново-Чифлик
худ. П. Ковалевски
В съществуването на всеки народ има събития, които рязко променят развитието му и определят за векове напред неговата историческа съдба. Историята на България в нейното вековно развитие е отбелязана от няколко преломни момента: преминаването на река Дунав от Аспарух и установяването на българското племе завинаги на Балканския полуостров; християнизацията на България през втората половина на ІХ век, която определя завинаги принадлежността ни към европейската цивилизация и т.н. В този списък на съдбоносни събития Руско-Турската освободителна война (1877-1878 г.) заема особено място. Тази война донася загубената пет века по-рано политическа независимост на България и изиграва ролята на буржоазнодемократичната революция, донасяйки земя на селяните и необходимия буржоазно-правов ред за развитието на стопанството на страната ни.
Напоследък се появяват неверни съмнения, според които войната е била израз на империалистическата политика на царска Русия, възползвала се от южнославянските въстания, възмущението на турските зверства при потушаване на въстанията и предизвикания от тях европейски консенсус за действията на Петербург, да разшири границите си в южна посока и за да постигне бляна на Петър Първи за излаз на топли незамръзващи морета. Според тези мнения независимостта на България е била "страничен" резултат при преследването на главните цели от Русия в тази война.
Всичко това са безоснователни и непочиващи на истината твърдения. Независимостта на България и то в границите от Сан-Стефано, като резултат от войната, не е била поставяна под въпрос от руската политика в нито един момент от драматичните събития между 1875 и 1878 г. И още неугаснали въглените от пожарите в Тракия и Средногорието от 1876 г., и още незасъхнали сълзите на вдовиците и невръстните сирачета, от далечна Русия се дочува тътена на народното недоволство, което призовава своето правителство да обяви война на Високата порта.
На коронен съвет при императора, министърът на войната генерал Милютин заявява: "Ваше Величество, другите държави могат да изчакат, но ние нямаме право на пасивност, защото на нас, като на месия, гледат всички поробени християни!".
И тръгва народът руски на война. На 12 (24) април 1877 г. Русия обявява война на Турция. Официалният акт-манифест за обявяване на войната е подписан в Кишинев от император Александър ІІ.
През пролетта на 1877 г. действащата руска Дунавска армия се съсредоточава в Бесарабия и Румъния. Започва формирането на българското опълчение в Кишинев – армията на бъдещата независима България. Формалната заповед за създаването на опълчението е подписана на 17 (29) април 1877 г.
Руските военни и политически кръгове смятали първоначално, че опълчението ще бъде развито като редовна българска армия след войната, а по време на кампанията, поради предполагаме слаба боеспособност, ще изпълнява само охранителни задачи.
Ядрото на бъдещото опълчение, т. нар. "Пеши конвой на главнокомандващия" се формира главно от оцелелите български доброволци от Сръбско-Турската война, оцелелите по чудо от турския атаган, глада и черкезките куршуми 28 ботеви четници и оцелелите от другите чети в България, които са емигрирали в Сърбия и Влашко. Почти всички българи на руска военна служба подават оставки и постъпват в българското опълчение. Сред многобройните имена в българското опълчение се открояват образите на брата на Васил Левски – Петър Кунчев, ранен в крака при боя на Шипка и лекуван след това в украинския град Харков; Димитър Багрянов, чийто внук по-късно е бъдещият премиер министър на България Иван Багрянов; името на Кирил Ботев, брат на поета и революционер Христо Ботев, който по-късно след Освобождението остава да служи в армията, достига до чин генерал-лейтенант и участва във войните за национално обединение на България.
Жителите на Плоещ се учудват на многобройните доброволци, дошли от Сърбия и Влашко, за да се запишат в опълчението. По разбираеми причини мнозинството от тях са емигранти – бегълци след потушаването на българските въстания, хъшове, отдавна изселили се в Румъния и Южна Бесарабия – българи.
Решението за създаване на българска войска (опълчение) е утвърдено от императора на 13 (25) ноември 1876 г., а по-късно, през април 1877 г., е подписана формалната заповед за създаване на опълчението.
Руските власти са принудени да върнат много от доброволците, поради невъзможност да устроят на първо време всички. В Румъния са формирани 6 дружини, а след влизането на руските войски в България, още 6 дружини. Числеността на опълчението достига 12400 бойци и офицери.
В опълчението влизат десетки сърби (за съжаление те дезертират още в Румъния преди преминаването на Дунава), няколко гърци и други чужденци, както и един българин-мюсюлманин. Офицерските и подофицерските кадри са комплектовани от българи на кадрова руска военна служба, изтеглени от своите части, и от руснаци. Опълченците са били въоръжени с морално и физически остарели пушки от френската система "Шасло", трофеи на немците от френско-пруската война (1871 г.) и закупени от славянските комитети от една немска фирма. Смятало се, че тези пушки са достатъчни за полицейските функции, с които ще бъде натоварено опълчението.
Ограничаването на задачите на българското опълчение идвало от схващането, че то няма да бъде достатъчно боеспособно, за да води сражения с редовна турска армия. Това схващане идвало от факта, че сравнително бързо са били потушавани българските въстания и скоротечното разбиване на българските чети, а основния и многоброен контингент бил именно от доброволци от тези въстания – хъшове и четници. От друга страна опълчението в Русия и Румъния било от страна на дисциплината под изискванията на една кадрова армия – временни самоотлъчки, възражения на офицерите от страна на доброволците за отделни заповеди, отказа да участват в строева подготовка, която опълченците смятали за излишна.
Руските офицери и подофицери, свикнали на желязната дисциплина в императорската армия, с времето приели, че това е нормално за една войска, която е набрана само за няколко седмици от народ, който вече пет века не е служил в редовна армия. След кратко време обаче, в учебните бойни стрелби опълченците масово започнали да дават по-добри резултати от редовния руски войник. Това е било нормално и възможно, тъй като повечето от тях са усвоявали дълги години наред стрелбата не по неподвижни мишени, а по живи турци от балканските чукари и то с далеч по-несъвършени пушки дори от остарелите "Шасло". Опълченците участвали с рядко усърдие в тактическите занятия, а от устрема им в атаките "на нож" по време на тези занятия настръхвали косите дори на препатилите в азиатските кампании руски офицери и подофицери.
Жителите на древния руски град Самара даряват опълчението със знаме. На тържествена церемония по неговото освещаване престарелият български войвода Цако Петков, наричан Балканския орел, забивайки последното златно гвоздейче в дръжката на знамето заявил пророчески: "Да даде Бог това свято знаме да премине с победа през поробените български земи и всичко поганско да бяга пред него, а нашите майки и сестри да избършат със свилените му дипли своите скръбни сълзи".
Опълченците продължават да се обучават усърдно само с една мисъл – по-скоро да се включат във войната, да преминат Дунава и да се сражават редом с руските воини за освобождението на майка България.
В процеса на обучението много руски офицери, които подават рапорти за откомандироването им от опълчението в руските си части, впоследствие стават горди, че служат в българската войска и я обучават. Те дават своя достоен принос за превръщането на опълчението в стройна бойна сила, показала чудеса от храброст и героизъм във войната. Тяхната издръжливост по време на тежкия поход през Румъния, извадил от строя хиляди руски войници, смайва окончателно руското командване и то решава да включи опълчението в първа бойна линия.
Освен това, с включването на опълчението на предни позиции, Русия решила да покаже на света, че българите не чакат наготово, а самоотвержено се борят за своята свобода. И по време на войната, запленени от героизма и саможертвата на опълченците в името на свободата на България, нито вестниците, нито офицерите, нито обикновените руски войници пестят думите на възхвала и възхита за българската армия.
След обявяването на войната и след завършването на стратегическата дислокация, командването на действащата армия е изправено пред първата сложна и изключително трудна задача за изпълнение – битката за овладяване на река Дунав. Трудността от изпълнението на тази задача идвала от факта, че русите не разполагали с боен флот не само на Дунав, но и на Черно море, а турците имали само на Дунав 46 бойни кораба, чиито артилерийско въоръжение наброявало 77 дула. Някои от турските бойни кораби като монитори и корвети били бронирани. Освен това дълбочината на водите в Долни Дунав позволявала на турските бойни кораби да навлязат в реката по течението чак до Железни врата. Това означавало, че османските флотски сили практически контролират реката по цялата фронтова линия.
Планът на руското командване предвиждал борбата за овладяване на Дунав да се води с три средства: първо – поставяне на минни заграждения, като с тях се целяло да се изолира трайно река Дунав от Черно море; второ – разполагане на брегови батареи, чиито оръдия са способни, благодарение на своите калибри, да разбият и поразят дори бронираните турски кораби и трето – чрез действията на отряд малки минни катери, прехвърлени по суша от балтийския флот.
Първите девет брегови батареи от полеви оръдия русите разполагат още на 14 (26) април 1877 г. край Рени, Барбош и Браила. Те (батареите) защитават минните команди, поставящи минни заграждения при първите два пункта. Учудващо се явява по това време бездействието на турския флот. На 26 април (8 май) русите преграждат с мини главното русло на Дунав край Браила.
Три дни по-късно, на 29 април (11 май), при минирането на Майчинския ръкав, най-сетне турската ескадра от 4 кораба се опитва да попречи на работата на руските минни команди, но бреговите батареи откриват незабавно огън с полевите си оръдия и още първите два изстреляни снаряда от руските оръдия попадат в кают-камерата (барутния погреб) на бронирания корвет "Лютфи Джелил", който хвръква във въздуха. От 219 човека екипаж при страшния взрив оцелява само един матрос, който е изхвърлен чак на брега.
Русите продължават и през май поставянето на минни заграждения, като главната им цел е да изолират Майчиния ръкав и да блокират намиращите се там османски бойни кораби, като минният отряд на русите е охраняван от четири парни карцера – "Ксения", "Царевна", "Джигит" и "Царевич".
След редица бойни действия срещу турските бойни кораби и смели минни атаки руските катери спечелват битката срещу турските миноносци на Дунав. Дунав е надеждно преграден от двойни и тройни минни заграждения. Бреговите батареи прострелват със своите оръдия дори турските кораби на котва в пристанищата на Никопол и Русе, които не вземат участие повече в бойните действия.
Най-големият успех на руските войски обаче е нежеланието на флота на султана да предприеме дори една атака срещу единствената комуникация в Румъния на руската армия – двата моста при Свищов. Това помага на руските сили и ускорява победоносния ход на войната.
След преминаването на река Дунав и навлизането в България, руските войски и българското опълчение проявяват чудеса от героизъм в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. Те сътворяват чудеса от храброст в боя на "Чадър могила" при Стара Загора срещу 40-хилядната армия на Сюлейман паша. Техният героизъм кара командира на преходния отряд генерал Йосиф Гурко след боя да възкликне за българското опълчение: "Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и воините на тази армия с чувство на гордост ще кажат, че са наследници на героичните защитници на Стара Загора".
Прикривайки с гърдите си оттеглянето на местното население от горящия град към старопланинските проходи, опълченците и руските войски от 7-хилядния отряд на генерал Столетов заемат позиция на Шипченския проход и връх "Св. Никола", където се разгарят най-жестоките боеве по време на войната на 21, 22 и 23 август 1877 г.
Началникът на българското опълчение генерал Столетов дава ласкава оценка за морално-боевите качества на опълченците и представя мнозина от тях за награда пред руското командване.
След неистови юруши на Сюлеймановите орди, които се разбиват в гранитната стена на руско-българската отбрана, Шипка е спасена и оттам и изхода на войната е определен. Плевен пада след жестока обсада и три неуспешни руски атаки.
През суровата зима на 1877-1878 г. телеграфът постоянно донася в главната руска квартира, въпреки нечуваните зимни върхушки, въпреки непрестанните опити на турците да превземат прохода: "На Шипка всичко е спокойно".
През януари 1878 г. като снежна лавина руските богатири и българските опълченци, водени от генерал Радецки и генерал Скобелев, се спускат от върха и разгромяват турската армия на Вейсел паша при укрепения лагер Шипка-Шейново. Оттам до Сан-Стефано войната е протоколна, защото турската армия не успява да спре шеметния рейд на Казашката кавалерия.
Сред наградените опълченци в тези събития с високи руски бойни отличия има и мнозина ботеви четници.
След мълниеносната война и многото жертви, дадени от руска страна и българското опълчение, на 3 март 1878 г. в Сан Стефано се подписва Санстефанския мирен договор и войната приключва.
След Освобождението, когато се сбъдва мечтата на стария войвода Цако Петков, повечето от опълченците си отиват скоропостижно от белия свят, вследствие на жестоките рани, които са получили по време на войната, болестите и глада. Вместо да бъдат тачени като герои, те бързо биват забравени от властващата върхушка след Освобождението, забравила идеалите на възрожденските революционери за свята и чиста република, и ги оставила да умират като скотове в копторите от студ и глад.
Ужасен от отношението на властимащите към героите, народният поет Иван Вазов написва "Епопея на забравените", най-изобличителният и остър протест срещу властващата върхушка.
Русия!
О, скоро нам ще се протегне
могъща, силна, братска длан
и кръв поганска пак ще текне,
и пак ще гръмне стар Балкан!
Че царят волята си ясно
яви в свещената Москва
и през уста му едногласно
Русия цяла хортувa:
"Решил съм, каже, да избавя
от робство братята ни днес.
Това дългът ми повелява,
това го иска руска чест.
Ще гледам с мирен начин ази
да стигна таз свещена цел,
но не сполуча ли - тогази
ще вдигна руския орел.
В такъва случай се надея,
че всяк от вас ще бъде пръв
за таз великата идея
да жертвува имот и кръв!"
И от далечната Камчатка,
дори до финските моря
една светкавица засвятка,
един разчу се вик: "Урра!"
22 ноември 1876 Иван Вазов
Но народът помни и никога не забравя подвига на своите герои!
Иван Буджев
Тагове:
Вълнообразно
Путин: Ще избием зъбите на всички така, ...
Нови хиляда убити украински фашисти на б...
Западните медии: "Вагнер" изго...
Нови хиляда убити украински фашисти на б...
Западните медии: "Вагнер" изго...
Турският вътрешен министър: Целият свят ...
Украйна - бившият диамант
ЗАГАДКИТЕ ОКОЛО НУРГЮЛ – ПОВЕЧЕ ВЪПРОСИ,...
Украйна - бившият диамант
ЗАГАДКИТЕ ОКОЛО НУРГЮЛ – ПОВЕЧЕ ВЪПРОСИ,...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 292
