Антибългарската олигофрения на русофобите, която няма край!     


Славяни ли са българите? 

      
Автор: Костадин Костадинов 

Съвременните фалшификатори стигнаха дотам, че посегнаха и на историята на Паисий Хилендарски – тя не била славянобългарска, а славнобългарска… Това какво е написал Паисий собственоръчно на първата страница въобще не ги интересува.

Извинявам се за абсурдния въпрос, и то точно на днешния ден – празникът на славянската писменост и българската просвета и култура, но няма как. Просто както винаги този свят български празник се превърна в дежурния повод на куцо, кьораво и сакато да се упражнява по въпроса за неславянската принадлежност на нашия народ, който бил тракийски, арийски, ирански, афганистански и всякакъв друг, само не и славянски. В една дискусия с представител на това закърмено от модерната псевдоисторическа интернет-проза илитератско съсловие последният ме „съкруши“ с уникалния довод, че всеки, който твърдял, че ние българите сме славяни, бил русофил и следвал политиката на Путин.

Ето защо реших да се разровя малко назад в историческите извори и открих няколко впечатляващи примера за това колко дълбоко в нашата история са заровени русофилията и путинизма. Да започнем с отявления русофил Черноризец Храбър, автор на „За буквите“. Още в първото изречение той казва: „Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.“ Срамота! Не говори за славяни, а за българи, при това славяни (и производните на тази дума) се споменават 12 пъти, докато българи се споменават само веднъж (в титлата на българския княз Борис). Русофилията на Черноризец Храбър е наистина брутална, защото той пише съчинението си вероятно около 893 г., а Киевска Рус е създадена през 882 г. Значи държавата им едва що се е появила на белия свят и хоп, в България вече има русофили. Но да продължим с друг путинист, автора на „Апокрифен български летопис“ от XI в. Той навсякъде пише за българи в своето произведение, само че за първи български цар той посочва цар Слав. Ужас! Вероятно и автора се е ужасил от написаното от себе си, и то дотолкова, че не си е написал името, и затова летописът е апокрифен и анонимен. Върхът на русофилията и путинизма обаче е достигнат от Паисий Хилендарски, който дръзва да нарече книгата си „История славянобългарска“. Наистина нямам думи! Не тракобългарска, не иранобългарска, а славянобългарска!

Сега обаче, ще ме извините, спирам с иронията, защото колкото и да се опитвам да се шегувам, ситуацията въобще не е смешна. Да, славяни сме, нещо повече – България е създател на една от 12-те цивилизации в историята на човечеството, славяно-византийската (наричана още и славяно-православна). Отричането на славянския произход на български народ на практика отрича самият български народ като такъв, отрича културата ни (която е преимуществено славянска), езикът ни (който е преимуществено славянски), историята ни (България е най-старата държава в Европа и първата славянска държава). Целта на този текст не е да доказва очевидното, затова ще си позволя да цитирам само още едно изречение от „Сказание за Сивила“, средновизантийски сборник с „пророчества“ за бъдещето на различни народи и държави: „Славяните, сиреч българите, са добри, гостоприемни, истинни, беззлобливи, любящи чужденеца и християнството. Те ще запазят и предадат при Второто пришествие правата вяра на Господа.“ А що се отнася до отричащите собствения си произход и хулещите собствената си история, мога само да им кажа едно – „О, неразумний юроде…“

п.п. абсурдното заглавие, колкото и да не е за вярване, е заглавие на книга, издадена от покойния български „историк“ Пламен Цветков. В нея той се опита, но така и не успя (естествено), да докаже как българите нямат нищо общо със славяните. А причината за отричането на славянския ни произход, и преди, и сега, макар и леко поприкрита с уж „патриотични“ одежди, е само една – да разграничи максимално българския народ от руския, да откъсне, отреже и унищожи всички дълбоки връзки, свързващи България със славянския свят. При условие, че славянската цивилизация е създадена от българския народ, при условие, че половината славянски държави и култури са дъщерни на българската (включително и руската), това представлява ни повече, ни по-малко висша форма на национално предателство.

Ето как изглежда почеркът на Паисий в неговата чернова на „История славянобългарска“. Отчетливо се вижда и заглавието, с което започва и текста от първа страница.